Реквием Джузепе Верди

РЕКВИЕМ

Джузепе Верди

Диригент МИХАИЛ АНГЕЛОВ
Диригент на хора ВЯРА МИХАЙЛОВА

Съдържание

I. Requiem и Kyrie (квартет солисти, хор)
II. Sequentia
Dies irae (хор)
Tuba Mirum (бас и хор)
Mors stupebit (бас и хор)
Liber Scriptus, (мецосопрано и хор)
Quid sum miser (сопрано, мецосопрано, тенор)
Rex tremendae (солисти, хор)
Recordare (сопрано, мецосопрано)
Ingemisco (тенор)
Confutatis (бас и хор)
Lacrymosa (солисти и хор)
III. Offertorium (солисти)
IV. Sanctus (двоенхор)
V. Agnus Dei (сопрано, мецосопрано и хор)
VI. Lux Aeterna (мецосопрано, тенор, бас)
VII. Libera Me (сопрано и хор)

История на създаването

Замисълът на „Реквиема” се отнася към края на 1868 година; смъртта на Росини инспирира Верди да почете паметта на „най-уважавания италиански композитор”. Идеята е най-добрите композитори на онова време да се обединят и да напишат траурна меса по повод годишнината от смъртта на Росини. По жребий на Верди се пада заключителната част, по принцип най-привлекателна за композиторите- Libera me. Този „Реквием” бил написан през ноември 1869 година, но така и не бива изпълнен.
По-късно Верди решава да напише свой собствен „Реквием” в чест на Росини; работата обаче тече мудно; като тласък за по-скорошното й завършване (по това време Верди вече е композирал няколко части) послужва смъртта на знаменития писател Алесандро Мандзони (22 май 1873), пред когото Верди се прекланя още от младежките си години, считайки го за „образец на добродетелта и патриотизма”.
Верди завършва своя „Реквием” на 10 април 1874 година. Първото му изпълнение се състои в годината на смъртта на Мандзони – на 22 май същата година, в миланската катедрала „Сан Марко”; зад диригентския пулт застава сам авторът. След няколко дни „Реквиемът” с огромен успех бива изпълнен в Миланската „Скала” , също толкова успешно през 1875 година преминават под диригентството на автора и премиерите в Париж, Лондон и Виена, а след това и в Мюнхен, в Петербург…
По признанието на самия композитор, първоначално той взима за образец Реквиемът в до минор на Луиджи Керубини, съчинение за хор, без солисти, в което на оркестъра като цяло е отредена доста скромна роля – но в процеса на работа Верди твърде се отклонява от този образец: в неговия „Реквием”, в допълнение на големия яетиригласен хор и пълния симфоничен оркестър, присъстват и четири солиста: сопрано, мецосопрано, тенор и бас. По стил, с многобройните ариози а ансамбли – дуети, терцети и квартети – с истински италианската оперна кантилена, „Реквиемът” на Верди повече напомня неговите късни опери, най-вече „Аида”, отколкото творбата на Керубини и други негови предяественици. Ролята на оркестъра в този Реквием изличза далеч извън рамките на обикновения акомпанимент.
Може би поради факта, че смъртта на Мандзони е била за Верди огромна лична загуба, той създава произведение дълбоко драматично, с присъщата на романтизма острота на преживяванията, отчетливо отличаващо се даже от неговите собствени, написани по-късно „Четири духовни песни”, издържани в строг, напълно „църковен” стил. В „Реквиема” този стил напомня само Agnus Dei.
Своя „Реквием” Верди написва върху каноничен латински текст, ето защо в Секвенцията пред нейната последна част – Lacrimosa, у Верди се повтаря първата част – Dies irae, страховита картина на деня на Страшния съд, Йом Кипур, и още веднъж Dies irae звучи в заключителната част – Libera me; по този начин темата за Страшния съд е вплетена в целия „Реквием”, което не е условие на канона; както предполагат някои музиковеди, за Верди това не Денят на изкуплението сам по себе си, а безжалостната инвазия на смъртта, отстъпваща само в лиричните, умиротворени части на „Реквиема”, в композиторът влага цялото си мелодично дарование.
„Оперността” на този Реквием още при първите си изпълнения предизвиквала спорове, несекващи и до днес: по какъв начин включването на елементи от операта се е отразило на литургичния стил на творбата – навредило ли й е или я е направило по-съвършена?…
В Европа „Реквиемът” на Верди веднага печели аудитория; по думи на очевидци, неизменно бивал бурно аплодиран, някои части се изпълнявали повторно. Наред с това извън пределите на Италия отношението към „Реквиема” в някои страни било, а отчасти си остава двойнствено и днес: той се счита за произведение, принадлежащо по-скоро към оперния жанр, отколкото литургично, и се изпълнява като емблематична, изключителна музикална драма; до такава степен, че „Реквиемът”, както опера, бива делен на „първо” и „второ” действие. По отзиви на критици, досега само най-добрите италиански диригенти – на първо място Артуро Тосканини (нему принадлежи и първият запис на творбата – на 27 май 1938 в година с Лондон с оркестъра на ВВС) и Карло Мария Джулини – се удава да извадят на повърхността религиозното чувство впроизведението на Верди, да го накарат да прозвучи именно като заупокойна меса.
Така или иначе, заедно с „Реквиема” на Моцарт „Реквиемът” на Верди се явява едно от най-изпълняваните произведения в този жанр.