Стабат Матер

СТАБАТ МАТЕР

Джоакино Росини

Диригент РУСЛАН РАЙЧЕВ
Диригент на хора ВЯРА МИХАЙЛОВА

Съдържание

I. Stabat Mater dolorosa (хор и солисти)
II. Cuius animam (ария за тенор)
III. Quis est homo (дует за сопрано и мецосопрано)
IV. Pro peccatis (ария за бас)
V. Eia, Mater (речитатив за бас и хор)
VI. Sancta Mater (квартет за сопрано, мецосопрано, тенор и бас)
VII. Fac ut portem (каватина за мецосопрано)
VIII. Inflammatus et accensus(ария за сопрано и хор)
IX. Quando corpus morietur (квартет за сопрано, мецосопрано, тенор и бас)
X. In sempiterna saecula. Amen (хор)

История на създаването

През 1831 Росини пътува из Испания в компанията на своя приятел, испанският банкер Алехандро Агуадо, собственик на „Шато Марго”. По време на пътуването Фернандес Варела, държавен съветник, поръчва на композитора творба върху традиционния литургичен текст „Стабат Матер”. Росини успява да завърши част от произведението до средата на 1832 година, когато за съжаление влошеното му здравословно състояние прави невъзможно довършването на поръчката. След като е написал само половината от партитурата (1 част и частите 5 – 9), Росини и се обръща към своя приятел Джовани Тадолини, помолвайки го да композира шест допълнителни части. На Варела Росини представя завършената творба като изцяло авторска. Премиерата на произведението е на Велика събота през 1833 година в църквата „Сан Фелипе ел Реал” в Мадрид. Тази версия обаче не е била изпълнявана отново никога повече.
След смъртта на Варела, наследниците му продават творбата за 2 000 франка на парижкия музикален издател Антоан Олание, който я отпечатва. Росини протестира с аргумента, че авторските права и правото да публикува партитурата принадлежат единствено нему, и отрича версията на Олание, тъй като тя съдържа музика на Тадолини. Макар и доста изненадан от това твърдение, Олание продължава начинанието си и урежда публично представяне на „Стабат Матер” в „Сал Херц” на 31 октомври 1841 година, на което биват изпълнени само онези шест части, композирани от Росини. В действителност обаче последният вече е продал издателските права за 6 000 франка на друг парижки издател, Еужен Тропенá.Последват съдебни дела, които Тропенá в крайна сметка спечелва. Росини завършва творбата си, заменяйки композираните от Тадолини части със свои собствени, в края на 1841 година. Братята Леон и Мари Ескудие, които са закупили от Тропенá финалната версия на партитурата на Росини за 8 000 франка, на свой ред я продават на директора на Парижкия „Театр Италиен” срещу сумата от 20 000 франка, който започва подготовка за първото представяне на произведението.
Дългата и богата кариера на Росини като композитор разделя публиката на почитатели и критици. Анонсът за предстоящата премиера на неговия „Стабат Матер” дава прекрасен повод за широко огласена атака от страна на Рихард Вагнер, който по онова време се намира във френската столица, като Вагнер се конфронтира не само с Росини, но и с последната европейска мода да се пише религиозна музика за пари – единствено с комерсиална цел – изобщо. Седмица преди насрочения концерт Роберт Шумановия “Neue Zeitschrift für Musik” („Нов музикален вестник”) отпечатва подписано с псевдонима „Х. Валентино”(под който всъщност се крие Вагнер) есе, в което авторът намира популярността на Росини напълно непонятна и необяснима: „ Удивително е! Докато е жив, не друг, а тъкмо този човек все ще диктува модата.” Вагнер завършва своята полемика със следното наблюдение: „Тази ужасна дума – Авторско право – неизменно ръмжи и се зъби отвсякъде. Действие! Действие! Още веднъж, Действие! И парите започват да се сипят, за да може да се плати на най-добрите адвокати, да се напишат нужните документи, да се внесат възражения в съдебната зала… О, вие, глупави люде, съвсем сте се изгубили в ламтежа си за злато! Познавам човек, който за пет франка ще ви напише пет валса, всеки един от които ще бъде по-добър от нескопосното произведение на богатия господар!” Разбира се не е зле да се има предвид факта , че по времето, когато пише това, самият Вагнер е едва в края на двайсетте си години и музиката му все още не се радва на особен успех във френската столица.
Премиерата на пълната и окончателна версия на „Стабат Матер” е предтавена пред публика на 7 януари 1842 година в „Сал Вентадур” на Парижкият „Театр Италиен”. Солисти са Джулия Гризи (сопрано), Ема Албертаци (мецосопрано), тенорът Марио и баритонът Антонио Тамбурини. Братята Ескудие отбелязват, че: „Всички присъстващи скандираха името на Росини през цялото време на нестихващите аплаузи. Цялото произведение предизвика абсолютен възторг у публиката; триумфът бе пълен. Три от частите трябваше да бъдат повторно изпълнени… и публиката напусна театъра трогната, развълнувана и завладяна от възхищение, което бързо обхвана и целия Париж.”
През март същата година Гаетано Доницети дирижира италианската премиера на „Стабат Матер” в Болоня с огромен успех. Сред солистите са сопраното Клара Новело и руският тенор Николай Иванов. Доницети засвидетелства реакцията на публиката: „Ентусиазмът не подлежи на описание. Дори след генералната репетиция, на която Росини присъства и която се състоя по обед, той бе съпроводен до дома си от тълпа от повече от 500 души, викащи неговото име. Същото се случи и първата нощ под прозореца му първата нощ – чак до мига, в който се появи в залата.”
Независимо от факта че творбата е подчертано различна от неговите светски, не църковни композиции, някои северногермански критици, както споменава Хайнрих Хайне в едно свое есе за Росини, критикуват произведението като „твърде светско, чувствено, прекалено весело за религиозната си тема”.В отговор френският музикален историк Гюстав Шуке отбелязва, че „не бива да се забравя факта, че религията на Юг е нещо много по-различно от онова, което е на Север”