СЛУЖБОГОНЦИ Мюзикъл в три действия от Парашкев Хаджиев

Мюзикъл в три действия от Парашкев Хаджиев

Либрето Банчо Банов

По едноименната комедия на Иван Вазов

 

Диригент-постановчик ИВАН КОЖУХАРОВ

Режисьор АЛЕКСАНДЪР ТЕКЕЛИЕВ

Сценография ИВАН ТОКАДЖИЕВ

Художник на костюмите ЧАВДАР ЧОМАКОВ

Диригент на хора НЕВЕНА МИХАЙЛОВА

Танци ГАЛИНА КАЛЧЕВА

Концертмайстор ЙОРДАН КОВАЧЕВ

Помощник-режисьор ДАРИНА ГЛАВАНАКОВА – БАКЪРДЖИЕВА

Суфльор ДОРА ФЪРТУНОВА

 

Действащи лица:

 

Никола Балтов, министър

Аничка, дъщеря му

Баба Дона, Балтова майка

Станчо Квасников, роднина на Балтов; средна възраст

Хоров, млад човек, наконтен и лекомислен

Боздугански, човек на средна възраст, гръмогласен и пернат

Терзийска, хубава госпожа, модно облечена

Шийкова, дама от високото общество

Поликсена, роднина на Балтов, позастаряваща мома

Стоянка, девойка; слугиня у Балтови

Илия, войник, бивш вестовой

Драмков, вестникар

Чалканов, депутат

Какавидов, дребен, дрипав, очукан човечец

Действието се развива в София в началото на ХХ век.

 

            На 14-ти април 2013 година се навършиха 100 години от рождението на големия български композитор професор Парашкев Хаджиев – виден музикален теоретик и педагог, изключително ерудирана личност. Със своята разностранна творческа, педагогическа и обществена дейност той безспорно е сред имената, които формират професионалния облик на българската музика и българската музикална култура в средата на ХХ век.

            Парашкев Хаджиев има щастието да се роди в музикантско семейство – баща му Тодор Хаджиев е един от създателите на Оперната дружба, пианист, акомпанирал на всички гостуващи и родни певци преди войната, композитор, създал най-популярната оперета – „Софиянци пред Букурещ“ – през 20-те години на миналия век, а майка му Дойчинка Коларова е една от първите български оперни певици.

            От малък Парашкев Хаджиев свири на пиано при Иван Торчанов и Андрей Стоянов, а 18-годишен прави първите си композиционни опити, но позволява да се публикуват само творбите, които е създал след 1940 година. Завършва Музикалната академия в класа по пиано на Андрей Стоянов. Учи композиция при Панчо Владигеров, който се е завърнал наскоро от Европа и споделя с ученика си всичко ново и заслужаващо внимание от музикалния свят на Стария континент. Докато е студент, Хаджиев основава в Радио София групата „Детска песен“, за която създава много песни и радиопиеси. Една година специализира композиция във Виена при Маркс, а в периода 1938-1940 – във Висшето училище за музика в Берлин при Тисен. Там композира първите си камерни творби.

            След завръщането си в България Парашкев Хаджиев е преподавател по хармония в Музикалната академия, а от 1947, в продължение на повече от 40 години, е професор по хармония и композиция. Автор е на учебници по хармония и елементарна теория.

            От 1990 до 1992 година Парашкев Хаджиев е председател на Съюза на българските композитори.

            Той е най-продуктивният български композитор на музикално-сценични творби: автор е на 21 опери, 6 оперети и 3 мюзикъла, 1 балет; има над 150 постановки, представляващи представителна част от националния репертоар на българските оперни и оперетни театри след средата на 50-те години на ХХ век; някои са поставяни и в други страни, като Белгия, Чехия, Германия, Русия. Парашкев Хаджиев е създател на симфонична и камерна музика; на над 500 хорови и масови песни, над 1000 детски и училищни, 20 забавни, над 5000 хармонизации на народни песни; музика към игрални филми и др. Голяма част от творчеството му е издадено. Произведенията му са репертоарни за родните изпълнители и неизменно се използват в педагогическата практика. Парашкев Хаджиев е носител на най-високи държавни награди и отличия.

 

            С премиерата на най-често поставяния български мюзикъл – „Службогонци“ от Парашкев Хаджиев (либрето Банчо Банов, по едноименната комедия на Иван Вазов) – посветена на 100-годишнината от рождението на композитора, Държавна опера – Бургас успява да удовлетвори едновременно няколко стратегически намерения: да привлече вниманието с актуално за социалната ни действителност репертоарно заглавие по класическа литературна основа, да отбележи годишнината на един от най-именитите български композитори и – съвсем не на последно място – да отдаде дължимото уважение към театралните традиции, безспорно неглижирани през последните години.

            „Служба, служба – малка, голяма, от тебе по-хубава няма!“ – рефрен, написан от либретиста Банчо Банов преди повече от 40 години, и днес намира своята проекция в българското общество. Така, както и героите на Вазов (в които съжителстват едновременно наивникът и хитрият манипулатор, лековерният добряк и безскрупулният кариерист) – лустросаният службогонец, манипулатор и самозван поет, „неустоимо шармантният бонвиван“ Хоров, доморасло наивната, капризна министерска щерка Аничка, двойката непрекъснато надхитрящи се службогонци – „скромният“ провинциален роднина на министъра Балтов Станчо Квасников (един от емблематичните за следосвобожденската епоха „малки хора“, за които патосът на миналото, героизмът и извисеността над дребнавото са останали чужди за сметка на завидната приспособимост и настоятелност и умение да се нагаждат към обстоятелствата. Самият Квасников твърде цветисто формулира житейската си философия, като на въпроса на своя роднина Балтов: „Дядо Станчо, де останаха твоите принципи?“, многозначително отговаря: „Окачих ги на пирона“.) и безподобният мошеник и циник, напористо-арогантният Боздугански, г-жа Шийкова – твърде привлекателната и кокетна, изтънчено-лицемерна дама от столичния хайлайф, която умее да се възползва от чара си и дискретно да върти светските интриги в своя салон, Терзийска – жената-службогонец, „femme ingenue“ с провинциален, но пресметлив манталитет и доста съмнително от гледна точка на патриархалния морал поведение, Поликсена – гротесков образ par excellence – кривогледа, кривокрака и гръмогласна стара мома с абсурдно поведение, субретната двойка Стоянка – Илийчо (своеобразно копие на Иван и Янка от „Българи от старо време“). Всички тези колоритни образи – всъщност май не са от края на ХIХ и ХХ век, а са сред нас, а светът им – този силно йерархизиран тъжно-смешен свят на безпринципност и упадък на нравите – наподобява твърде откровено нашето настояще. Което и предопределя решението на спектакъла като ретро-пародия на национално-битова комедия на нравите (от началото на ХХ век), със злободневни препратки към съвремието. Идеята на режисьора е окончателно да развенчае театралната илюзия, като акцентира върху съвременното послание на спектакълаа, че всичко, което гледаме на сцената, фактически се отнася за реалния живот. „Предоставяме на публиката възможност да се наслади на един свеж и шеговит поглед върху вечната тема за властта, прекомерната амбиция, алчността, конформизма и стремежа към управленски позиции и синекурни длъжности“, е гледната точка на режисьора Александър Текелиев. „Когато управлява, човек е длъжен да поеме отговорност за всичко. И за позитивите, и за негативите. Има една испанска поговорка: „Ако искаш да танцуваш, трябва да търпиш и да те притискат“. Смехът, който будят въплъщенията на безпринципността и кариеризма обаче, и на сцената, и в живота, е всъщност не хомеричен смях, а горчив смях през сълзи.“