АТИЛА Опера в пролог и три действия от Джузепе Верди
Опера в пролог и три действия от Джузепе Верди
Либрето Темистокле Солера и Франческо Мария Пиаве
По драмата на Захариас Вернер от 1809 г. „Атила, вождът на хуните“
Диригент-постановчик ИВАЙЛО КРИНЧЕВ
Режисьор-постановчик ОГНЯН ДРАГАНОВ
Сценография и костюми КАТАЛИН АРБОРЕ
Диригент на хора НЕВЕНА МИХАЙЛОВА
Хореография и пластика НЕДКО ГЕОРГИЕВ
Концертмайстор ЙОРДАН КОВАЧЕВ
Помощник-режисьор ДАРИНА ГЛАВАНАКОВА-БАКЪРДЖИЕВА
Суфльор ДОРА ФЪРТУНОВА
Субтитри СРЕБРИНА СЛАВОВА
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА
АТИЛА, крал на хуните
УЛДИНО, бретонски младеж, роб на Атила
ОДАБЕЛА, дъщеря на градоначалника на Акуилея
ЕЦИО, римски генерал
ФОРЕСТО, офицер от Акуилея
ЛЕОНЕ (ПАПА ЛЪВ I)
Място и време на действието: Акуилея и Рим, Италия, средата на V в.
История на създаването
Атила (наричан още Flagellum Dei – Бичът Божий) е последният и най-могъщ владетел на хуните, управлявал от 434 до смъртта си през 453 година най-голямата империя (простирала се, както изглежда, от Алпите и Балтийско море на запад до бреговете на Каспийско море на изток) в онази епоха. По време на неговото царуване хуните са най-голямата заплаха за Източната и Западната Римска империя. Атила нахлува два пъти на Балканите, като втория път обсажда Константинопол, превзема Филипополис, пресича Германия и Галия до Орлеан, преди да бъде спрян в битката при Шалон, и прогонва императора на Западната Римска империя Валентиниан III от собствената му столица Равена. Макар че империята на Атила умира заедно с него, той се превръща в емблематична фигура от европейската история. В Западна Европа хунският вожд е запомнен като символ на жестокостта, кръвожаден варварин и враг на цивилизацията.
Верди бива заинтересуван от съдбата на легендарния хунски владетел през пролетта на 1844 година, след като прочита (най-вероятно под влияние на близкия си приятел Андреа Мафеи, автор на резюме за въпросната творба) петактната свръхпредставителна за епохата на Романтизма трагедия на немския драматург Захариас Вернер „Атила, вождът на хуните“, написана и публикувана в началото на XIX век, след което и един труд на мадам дьо Стал за Германия, в който тя поставя Вернер като творец непосредствено след Гьоте и Шилер. По това време Верди вече се радва на своите първи големи успехи – „Набуко“, „Ломбардци“ и „Ернани“. Напълно логично е след триумфа на „Ернани“ във Венеция композиторът да получи нова заявка за опера. В писмо до Франческо Мария Пиаве (автор на либретото на „Ернани“) Верди насърчава Пиаве да прочете книгата на Ан дьо Стал, а най-вече – пиесата на Вернер, описана от музиколога Джулиън Будън като „изникнала от най-дивите брегове на немския литературен романтизъм и съдържаща всички детайли на Вагнеровия „апарат“ – Норните (трите сестри великанки, богини на съдбата в скандинавската митология), Валхала, мечът на Вотан, боговете на светлината и боговете на мрака“. „Причудлива тевтонска бъркотия – продължава Будън, - която просто няма как да не се хареса на Верди“.
Тази повторна колаборация между Верди и Пиаве обаче за жалост не се случва. „Атила“ ще бъде втората опера, която композиторът създава за венецианския „Teatro La Fenice“ и междувременно Верди, изглежда, е променил мнението си относно Пиаве като либретист на проекта. Без никаква очевидна причина Франческо Мария е принуден да се оттегли, а функциите му на текстописец „иззема“ Темистокле Солера (създал преди това либретата на „Набуко“, „Ломбардци“ и „Жана Д’Арк). Твърди се, че Верди се спира на Солера единствено поради Факта, че последният в амплоато си на либретист ще бъде по-пригоден „да скицира епични саги и историко-религиозни фрески“. В крайна сметка либретото на Солера е доста видоизменено в сравнение с пиесата на Вернер, както и доста несходно с историческата истина. Подходът му към проекта се състои в това да се наблегне на италианския, и по-специално на венецианския патриотизъм – нещо, към което аудиторията би била неизмеримо по-съпричастна, в резултат на което обаче доста от елементите на базисния текст се оказват игнорирани. В духа на максимата „Целта оправдава средствата“ Солера си позволява да обръща реда на ключови епизоди и дори, както в случая с началната сцена, показваща основаването на Венеция, напълно да си измисля. Поради ред причини обаче темпото на създаването на „Атила“ започва да се забавя. На първо място, Верди се разболява, което, обяснимо, твърде възпрепятства работата му над операта. Не след дълго като гръм от ясно небе идва и вторият удар: Солера изненадващо и безвъзвратно напуска проекта, последвайки своята съпруга, която е оперна певица, в Мадрид. В испанската столица бива назначен за директор на Кралския театър. Междувременно е оставил единствено оскъдна чернова на трето действие на „Атила“.
При така стеклите се обстоятелства, на Верди не му остава нищо друго, освен да се обърне към Франческо Мария Пиаве за написването на третото действие на „Атила“ – с благословията на Солера, между впрочем. По един или друг начин обаче в процеса на работа взаимоотношенията между композитора и „стария нов“ либретист все повече и повече се влошават. Така създалите се творчески различия между Верди и Пиаве, както и несъвпадението на версиите на Франческо Мария (комуто е предоставено копие от черновата на Солера) и тази на самия Солера за трето действие на „Атила“ са толкова непреодолими, че в крайна сметка се стига до окончателен разрив между Верди и неговия дългогодишен сътрудник; идеите на композитора за музикален театър далеч са надраснали тези на по-възрастния му колега.
На 14 март 1846 г. в театър „Ла Фениче“ във Венеция е премиерата на новата опера на Джузепе Верди – „Атила“. Буря от аплодисменти, абсолютен фурор, а арията с героичното решение на Ецио във II действие „Ти ще имаш света, остави Италия на мен“ („Avrai tu l‘universo, resta l’Italia a me“) буквално взривява залата и добива култов статус още по времето на композитора в контекста на приемането на либерална конституция от Фердинанд II, крал на двете Сицилии. Коментари от онова време славословят творбата като подходяща за „политическо образование на народа“, докато други пък – обратно – критикуват операта като „тевтонска“ по природа. Така или иначе, революционният дух вече витае в града – и две години по-късно избухва. И до днес всеобща почуда буди как строгата австрийска цензура (Венеция по онова време е под австрийско управление) допуска на бял свят тази творба. Публика и критика са единодушни, че това е една прекрасна опера, най-добрата, написана от Верди досега. Но нека не забравяме все пак, че годината е 1846, „Атила“ е все още едва деветата опера на Верди и от нея до последната – „Фалстаф“, ще измине близо половин век, а Верди ще сътвори още и още спираща дъха музика.
Съдържание
Пролог
Площад в Акуилея. Армията на хуните празнува – успели са да завладеят и опожарят и този римски град. Сега Атила – „Бичът божи“, се готви да превземе столицата. Сред пленниците на хунския вожд са и римски жени. Предводителка на войнствените амазонки е Одабела, дъщерята на градоначалника на Акуилея. Младата жена заявява, че нищо не може да спре италианските жени да бранят своята родина. Атила, впечатлен от смелостта на девойката, й предлага да изпълни едно нейно желание. Одабела избира да получи меча си обратно; хунът обаче й подава своя меч. Тогава Одабела му обещава да използва собственото му оръжие срещу самия него, когато отмъщава за смъртта на своя баща и за годеника си, благородникът Форесто.
Междувременно от Рим пристигат пратеници. Атила е твърде изненадан да съзре в лицето на предводителя на мисията генерал Ецио, своят отколешен достоен противник, когото дълбоко уважава. Римлянинът предлага на хунския вожд мирно споразумение: нека Атила да запази за себе си целия останал свят, ала Италия да остави нему, на Ецио. „Бичът божи“ с яростен гняв отказва и заявява, че съвсем скоро ще покори и Рим и жестоко ще накаже императора за това, че не се е предал доброволно.
Пустинен остров на река Алтрус. Страховита буря бушува над Адриатическите лагуни. Отшелници оплакват нерадостната съдба на Рим. Пристига група бежанци от Акуилея, начело с Форесто. Младият мъж не е загинал при обсадата на града. Офицерът е разкъсван от тревога за своята годеница, Одабела. Той е решен, каквото и да му струва, да отмъсти на Атила. Оцелелите бежанци приветстват слънцето, благославяйки го като символ на надеждата. Форесто призовава там – между морето и небето, да бъде издигнат нов град – бъдещата Венеция.
Първо действие
Лагерът на Атила край Рим. В ранното утро Одабела оплаква своя убит баща и любимия си, когото също смята за мъртъв. Вперила поглед в бледнеещите по небосвода звезди, скърбящата девойка съзира там лицата на своите обични хора. Внезапно обаче се появява не друг, а самия Форесто. Извън себе си от щастие и почуда, Одабела радостно понечва да се хвърли в обятията му. Но младият офицер я отблъсква – той е убеден, че му е изменила – според него тя доброволно е дошла в лагера на врага, срещнала се е с ненавистния Атила… Одабела яростно отрица, припомняйки на своя възлюблен библейската притча за еврейската красавица Юдит, която спасила своя народ от вавилонците, като отрязала главата на техния военачалник Олоферн. Също както Юдит и тя, Одабела, има за цел единствено да отмъсти, накарвайки тиранина да заплати за сторените зверства със собствения си живот. Разкаян, Форесто моли своята любима за прошка и двамата се заклеват да умрат за родината.
Шатрата на Атила през нощта. Хунският цар се събужда, облян в пот, ужасен кошмар. Атила разказва на своя роб Улдино как в страховития си сън е видял възрастен беловлас римлянин с благородна осанка, който го спира пред самите порти на Рим, отправяйки му предупреждение – да се върне там, откъдето е дошъл, и да не дръзва да посяга на Вечния град, защото тази благословена земя е била и завинаги ще бъде само и единствеон Божие владение! Атила е смутен и разколебан, но не задълго; с пукването на утрото самообладанието и куражът му се възвръща и той нарежда на войските си последен щурм. На бойните тръби отвръща хор на римски жени, деца и старци, вдигнали се да защитят града си. Оглавява ги римският папа Леоне – белокосият духовник е не друг, а именно старецът, присънил се по-рано на Атила в зловещия му кошмар. Сега възрастният мъж се обръща към хунския военачалник със същото предупреждение, което хунът е получил насън… Ужасен до смърт, Атила пада в безсъзнание.
Второ действие
Лагерът на Ецио край Рим. Жадуваното примирие е сключено. Генералът е потънал в нерадостни мисли за съдбата на навремето тъй славната си родина, разсъждавайки върху това колко ли бледа сянка от това минало величие ще остане да тлее при управлението на сегашния й император Валентин, който е все още само дете, когато група роби – пленници на Атила, идват с покана за голям пир, на който Ецио и всички римски командири са поканени. Сред тях е и Форесто. Младият офицер повиква настрана Ецио, посвещавайки го в плана тази вечер по време на празненството хунският вожд да бъде убит. Мисълта, че за всичко, причинено на изстрадалите му народ и отечество, ще бъде въздадено възмездие, опиянява Ецио.
В лагера си вождът на хуните приветства Ецио и своите римски гости. Преди да започне пирът обаче, галските жреци – друидите, предупреждават Атила да се пази от ония, които е поканил. Празненството започва; нажежават го пламналите от всички страни буйни огньове, омайният танц на жриците и сластните амазонки, готови да редоставят всякакви развлечения и наслади на гостите. Сред всеобщото стълпотворение Форесто открива своята Одабела и й разкрива, че е уредено Улдино да сипе отрова в чашата на своя господар Атила. Хунският вожд е разгорещен и жаден и решава да вдигне тост в чест на своя бог Вотан; в мига, преди да поднесе бокала с отровно вино към устните си обаче, Одабела (ревниво следваща своя собствен план за разплата) го възпира, разкривайки му заговора. Обезумял, Атила настоява на всяка цена да узнае кой е отговорен за неуспялото покушение. Когато Форесто пристъпва напред и поема цялата вина върху себе си, Одабела моли Атила да й даде злосторника – тя лично ще се разправи с него! Благодарният (и нищо неподозиращ) Атила на драго сърце се съгласява. Трогнат от постъпката й, той обявява пред всички, че ще вземе младата римска девойка за своя съпруга още на следващия ден, и оставя по-нататъшната съдба на Форесто в нейни ръце. Докато пирът продължава да се вихри, Одабела обезпечава бягството на Форесто. Младият офицер (също неподозиращ скритите й мотиви) се заклева да отмъсти на невярната си годеница.
Трето действие
Утро в гората, разделяща лагерите на Атила и Ецио. Улдино е посветил Форесто в подробностите по приготовленията за предстоящата венчавка на Одабела и Атила; младият римски офицер е разкъсван от страдание за погубената си любов и проклина Одабела, очаквайки новината за брака й с хунския вожд. Пристига Ецио и му съобщава, че римската армия е готова за настъпление и само чака сигнал, за да атакува хунските нашественици. В далечината се чуват звуците на сватбеното шествие. Внезапно се появява самата уж бъдеща невеста – Одабела. Тя изглежда не съвсем на себе си – като в умопомрачение моли призрака на баща си за прошка за това, че се омъжва за човека, който е отнел живота му. Форесто се изправя срещу й, неспособен да прости нейната измяна; девойката обаче настойчиво го уверява, че нито за миг не е спирала да го обича и че съвсем скоро всичко ще получи своето обяснение… Появява се Атила. Хунът се е впуснал да търси своята бъдеща невеста. Сега, откривайки я в компанията на Форесто и Ецио, започва да сипе обвинения в предателство, притворство и неблагодарност. И тримата му отговарят с неприкрита омраза, а виковете им в далечината послужват за сигнал за началото на атаката на римляните срещу нищо неподозиращите хуни. Одабела застава пред Атила и го пробожда в гърдите със собствения му меч – точно както му е обещала, че ще стори, за да отмъсти… Тримата съзаклятници тържествуват – хуните и техният наричан „Бич Божий“ пълководец най-сетне са разгромени. Отвсякъде кънтят възгласи на триумф – Вечният град е спасен!