БОХЕМИ Опера в четири действия от Джакомо Пучини

 История на създаването:

            Пучини е извънредно внимателен към текстовете на своите опери. По-голямата част от либретата му са дело на опитните Джузепе Джакоза и Луиджи Илика. Композиторът е известен с усърдието, с което подбира сюжети за новите си творби.

            След като се спира на сюжета на „Сцени от живота на бохемите“ от френския писател Анри Мюрже, Пучини възлага на Джакоза и Илика написването на либретото; последните работят над него повече от две години, най-вече заради неизменната неудовлетвореност на композитора от създаденото. По този повод Луиджи Илика пише: „Съвместната ни творческа работа върху „Бохеми“ бе истинска борба. Изхвърляха се не само отделни сцени, но и цели действия и това проваляше работата ни за много месеци, за да започнем отново със същото упорство. Пучини имаше навика при вълнение или напрежение да си гризе ноктите и след всяка среща той ги поглеждаше със съжаление.“

            Докато се създава „Манон Леско“, Пучини без капка колебание поема риска творбата му да се конкурира с нашумялата опера с идентичен сюжет на Масне. Ето защо едва ли е изненадващо, че той не се спира и пред факта, че прочутият автор на „Палячи“ – Леонкавало, също е започнал работа над текста на Мюрже. По това време двамата композитори са доста близки. Когато Пучини споделя с Леонкавало намерението си, приятелят му с изненада отвръща, че има същата идея. „Тогава ще има две опери „Бохеми“, отсича Пучини. Съперничеството при написването на двете творби логично се раздухва от пресата и в крайна сметка става повод за охладняване на отношенията между двамата композитори.

            Пучини се труди с голям ентусиазъм над тази си опера. Той така се е вживял в работата, че успява да завърши „Бохеми“ едва за осем месеца.

            Първото представление на „Бохеми“ се състои на 1 февруари 1896 година в Торино под диригентството на Артуро Тосканини. Веднага, в разстояние само на няколко дни, операта бива играна в редица италиански театри – в Рим, Неапол, Палермо, като в Палермо е било бисирано цялото първо действие. За разлика от „Бохеми“ на Пучини, едноименната опера на Леонкавало излиза чак след една година и така и не успява да се задържи на сцената.

            В България „Бохеми“ е изпълнена за пръв път в Софийска опера. Диригент е бил маестро Георги Атанасов, а режисьор – Н. Д. Веков.

 

Действащи лица:

Рудолф, поет

Марсел, художник

Шонар, музикант

Колин, философ

Беноа, хазяин

Алсиндор, състоятелен възрастен господин

Мими

Мюзета

Парпиньол, продавач на играчки

Митничар

Действието се развива в Париж през 1830 година.

 

Съдържание:

            Париж. Мансарда. Студът сковава у Рудолф и Марсел дори обикновено твърде жарките им творчески пориви. Впрочем, обитатели на мансардата са: великият поет Рудолф, великият художник Марсел, великият музикант Шонар и не по-малко великият философ Колин, за които обаче е неизвестно кога съдбата ще бъде достатъчно благосклонна към тях, за да отдаде подобаващото на величието им. Това, което със сигурност се знае, е, че в тая мансарда никога няма пари и винаги има бликащо чувство за хумор. Бохемски живот! Какво ли ще донесе всеки следващ ден… Но… От всяка критична ситуация има изход. Няма с какво да се затопли стаята? Почти пламва спор чии идеи са „по-подходящо жарки“ – тези на поета или тези на художника? Материалното въплъщение на поетичните идеи се оказва по-достойно за жертвения път. Ръкописът на последната драма за миг се обезсмъртява, изгаряйки в името на живота. За пръв и последен път пиесата се поставя в… печката. На тая пълна с тъжно веселие сцена става свидетел току-що влезлият Колин. Неговата философска умозрителност е в унисон с настроението в стаята. Той приветства озарения – в буквалния смисъл – от светлина автор. Приятна компания, макар че… няма нищо за по-„съществена“ подкрепа… Но винаги е възможен щастлив случай! Излишно е да се размишлява над това, откъде в мансардата се появяват храна, вино, дърва. Напразно Шонар се опитва да обясни. Всичко е толкова съблазнително, че никой не си дава труд да го слуша. Едва ли обяснението би било заслужено признатото му и оценено майсторство на музикант. Не. Обаче приятелите са спасени! Ами наемът? Възможно е хазяинът да дойде. Ами да дойде пък – ще го надхитрят. Ще го подведат да разказва за стари любовни похождения и когато се впусне в пикантни подробности, „възмутени“ ще го отпратят. Както впрочем и правят.

            Бъдни вечер е. Престъпно е веселбата да се прекъсне. Тогава? В Латинския квартал, в любимото на студентите кафене! Нищо не е в състояние да спре бохемите! В последния момент Рудолф обаче се сеща, че не е довършил статията си за утрешния вестник. С уговорката, че няма да се бави, Марсел, Шонар и Колин излизат и го оставят да работи. Но никой не знае кога ще го споходи съдбовен миг… На вратата плахо се почуква. Оказва се непозната, прелестна девойка. Молбата й е да й услужат с огън, за да запали угасналата свещ, която държи в ръце. След неочакван пристъп на отпадналост тя си тръгва… ала съдбата е упорита. Почти незабавно девойката се връща – изгубила е ключа си. От въздушното течение свещите угасват. Трудно се търси ключ в полумрака… Впрочем на плененият от чистотата и наивността на красивата Мими Рудолф внезапно му става ясно, че така и няма да намерят ключа… Озовали се в безвремието на непонятното докосване на любовта, две човешки съдби се преплитат.

            Празнично украсеният площад пред кафенето на Момюс. Студенти, деца, продавачи, весели подвиквания, подаръци, глъч, суматоха – пъстра картина, кипяща от настроение. Водовъртежът на празника е кипящ, всепоглъщаш. Тук са и Рудолф, и Мими, Марсел, Шонар, Колин… Верни на първоначалната си идея и в превъзходно настроение, петимата са се настанили около една маса в кафенето и весело се шегуват. Рудолф представя Мими на приятелите си и от този миг нататък те са вече и нейни приятели. Вниманието на всички присъстващи бива привлечено от влизането на странна двойка – млада девойка и важен на вид господин на достолепна възраст. Това са небезизвестната, шармантно кокетка Мюзета, възлюблената на Марсел, с когото обаче в момента са скарани, и богатият й ухажор Алсиндор, комуто обаче никак не се нрави да бъдат в такова просто заведение. Но Мюзета неслучайно е избрала да дойде тъкмо в кафенето на Момюс. Девойката е планирала да срещне тук своя любим. За да го накара да ревнува, тя твърде дръзко и невъздържано флиртува с попрестарелия си кавалер. Марсел обаче се прави, че не я вижда. Нито капризите й, нито дори чупенето на чинии не успява да накара художника да даде вид, че я е забелязал. Суетният Алсиндор пък изпада в ужас от държанието на дамата си. Внезапно Мюзета силно извиква от болка, от което Алсиндор се стряска, а Марсел Инстинктивно скача да види какво й е станало. Находчивото момиче казва, че я стиска обувката и че Алсиндор незабавно трябва да й купи чифт нови обувки. Със зле прикрито неудоволствие достопочтеният кавалер се запътва да изпълни поръчката. Марсел и Мюзета се сдобряват и тя се присъединява към останалите от компанията. Оказва се обаче, че бохемите са си позволили да хапнат и пийнат повече, отколкото позволяват авоарите на Шонар. Това доста ги разтревожва; ала Мюзета заявява на келнера, че цялата сметка ще бъде платена от нейния кавалер. Това възвръща приповдигнатото им настроение и, развеселени, четиримата приятели заедно с Мими и Мюзета се смесват с тълпата. Алсиндор се връща – само за да се убеди, че всичко се заплаща… в това число и сметката на бохемската компания.

            В ранното февруарско утро Марсел рисува фирмата на една кръчма към митнически пост в парижко предградие. Приел е работата срещу храна и квартира. Внезапно идва Мими – да се посъветва с Марсел. Отношенията между нея и Рудолф доста са се влошили. Мими разказва на художника, че любимият й се държи грубо, хока я за щяло и нещяло, а в същото време неистово я ревнува. Но в този момент се задава самият Рудолф и Мими трябва да се скрие. Младият поет на свой ред разкрива на Марсел какво го терзае. Става ясно, че Мими е тежко болна и не знае това, а животът й с него е нещастен, понеже е беден и му е невъзможно да й осигури условията, от които в това си състояние тя се нуждае; с една дума, според Рудолф любовта погубва Мими затова и за нейно добро той иска да се разделя. Така скритата Мими научава страшната истина. Риданията й я издават и тя трябва да се покаже. Обхванат от страшно разкаяние, Рудолф напразно се мъчи да я утеши – сега вече Мими е тази, която настоява за раздяла. В това време пристига резвеселената Мюзета. Досега тя се е забавлявала в компанията на кленти на кръчмата. Марсел, вбесен, я упреква за нейното лекомислие и двамата се скарват отново.

            В парижката си мансарда Рудолф и Марсел напразно се опитват да работят. Макар да не го признават, и двамата са погълнати от мисълта за своите любими. Идват Шонар и Колин и всички сядат на скромен обяд. С шеги се опитват да разведрят напрегнатата атмосфера – преструват се, че осолената риба е пъстърва, а водата – шампанско. В това време се появява силно разтревожената Мюзета. Тя води със себе си и Мими, но нещастното момиче е толкова зле, че дори не е в състояние да изкачи стълбите. Приятелите веднага се втурват, донасят болната Мими на ръце и я слагат да легне. Девойката се нуждае от лекар и лекарства – обаче за това трябват пари. Мюзета сваля обеците си и праща Марсел да ги продаде, а с парите да купи маншон, за да стоплят премръзналите ръце на Мими. Колин, който няма нищо друго, освен хубавото си палто, също решава да се раздели с него. Всички вкупом излизат, за да търсят помощ. Останали сами, Рудолф и Мими отново изживяват прекрасните мигове на първата си среща, на страстната си любов. Те пак са щастливи, но за кратко. Внезапно Мими започва да се задъхва. Обезумелият от тревога Рудолф започва да вика за помощ. В този момент приятелите се връщат с лекарства, а Марсел носи и мечтания маншон. Мими слага маншона и, блажено усмихната, се отпуска. Рудолф си мисли, че е заспала, но девойката всъщност тихо е издъхнала. Смущението по лицата на приятелите му разкрива на младежа жестоката истина. Той безутешно заридава над безжизненото тяло на своята любима…