ДОН КАРЛОС Опера в четири действия от ДЖУЗЕПЕ ВЕРДИ
Опера в четири действия от ДЖУЗЕПЕ ВЕРДИ
Либрето Жозеф Мери и Камий дю Локл
По едноименната драма на Фридрих Шилер
Диригент ИВАЙЛО КРИНЧЕВ
Режисьор НИНА НАЙДЕНОВА
Диригент на хора НЕВЕНА МИХАЙЛОВА
Сценография БОРИС СТОЙНОВ
Художник на костюмите ЦВЕТАНКА ПЕТКОВА-СТОЙНОВА
Концертмайстор ЙОРДАН КОВАЧЕВ
Помощник-режисьор ДАРИНА ГЛАВАНАКОВА
Суфльор ДОРА ФЪРТУНОВА
Субтитри СРЕБРИНА СЛАВОВА
Корепетитори: СТАНКА АРГИРОВА – АПОСТОЛОВА, МИГЛЕНА СЛАВОВА, ОЛГА ДИЧЕВА, БИЛЯНА ГЕОРГИЕВА – КИНЧЕВА, МАРГАРИТА ПЕТРАНОВА
Сътрудници на постановката:
Завеждащ постановъчна част и театърмайстор ИВАН ФЪРТУНОВ
Ръководител художествено осветление КИРИЛ КАРАДИМОВ
Осветители ТАНЯ СТАВРЕВА, НИНА НЕДЕЛЧЕВА
Ръководител шивашко ателие КИЧКА ГРОЗЕВА
Шивачки КИЧКА ГРОЗЕВА, МАГДА ГАЛЧЕВА, ДИМКА РУСЕВА
Ръководител гардероб ДИМКА РУСЕВА
Коса и грим НАДЕЖДА ТАНЕВА
Художествено озвучаване ВЕСЕЛИН ПЕНЧЕВ
Мултимедия и фотоателие НЕДЯЛКО БАМБЕКОВ
Реклама и връзки с обществеността ЯНИТА ВОДЕНИЧАРОВА
История на създаването
Написването на „Дон Карлос“ продължава дванадесет години. В средата на 1865 годиа в Сант Агата присстига френският издател Леон Ескюдие и, представяйки на Верди няколко сюжета, го моли да си избере един от тях и да напише по него музика за Парижката Гранд опера. Изборът на композитора пада върху драмата на Шилер „Дон Карлос“. Този сюжет всъщност е занимавал съзнанието на Верди от по-рано – още от времето на посещението му в Испания по повод постановката на операта „Силата на съдбата“. Именно тогава композиторът посещава и замъка Ескориал, който оставя в него крайно подтискащо впечатление.
Верди заминава за Париж и в продължение на година чака с нетърпение да получи либретото, което пишат за него Жозеф Мери и Камий дю Локл. Веднага щом се сдобива с текста, Верди се завръща да работи в Италия, опасявайки се, че прекалено активният светски живот във френската столица ще му попречи да композира. В родината обаче го посреща ужасна вест: Австрия е отстъпила Венеция на Франция на Наполеон III. Потресен и омерзен, Верди незабавно пише на Ескюдие, опитвайки да се измъкне от сключения договор за написването на операта – но безуспешно, така че в крайна сметка му се налага да се върне във Франция, където в едно малко градче в сърцето на Пиринеите композира „Дон Карлос“.
Премиерата на операта се състои на 11 март 1876, а успехът й е шеметен. Седем месеца по-късно, на 27 октомври същата година в Театро Комунале ди Болоня е представен преведеният за италианската публика „Дон Карлос“.
През 1872 година същата италианска версия на операта се играе в Театро Сан Карло ди Наполи с нанесени от самия Верди поправки, които обаче се оказват недостатъчн за колосалната оригинална партитура, в резултат на което по-късно, във Виена, операта е представена със съкращения.
През 1882-а Верди взема решение да промени радикално либретото и заедно с дю Локл и Нюите прави някои съкращения, а на Анджело Дзанардини е възложено да се заеме с превода на новите стихове. След месеци продължителна работа, на 10 януари 1884, новият „Дон Карлос“ в четири действия се появява на сцената на Миланската Скала. Най-често в тази си съкратена редакция операта се играе и до днес по световните оперни сцени.
Действащи лица:
Филип II, испански крал
Дон Карлос, испански инфант, негов син
Родриго, маркиз Поза
Великият инквизитор
Монах
Елизабет Валоа, испанска кралица, съпруга на Филип II
Принцеса Еболи, придворна дама
Тебалдо, паж на Елизабет
Графиня Аремберг, придворна дама
Граф Лерма, началник на телохранителите
Вестител
Глас от небето
Делегати от Фландрия, делегати от испанските провинции, придворни, народ, пажове, кралска стража, монаси, прислужници, войници.
Действието се развива в Испания през 1560 година.
Съдържание:
I Действие
Първа картина
В двора на манастира „Сан Джусто“ монаси се молят на гроба на Карл V. Именно на лобното място на своя дядо испанският престолонаследник Дон Карлос споделя с приятеля си Родриго своите любовни терзания – оказало се е, че жената, която обича, с която са се влюбили един в друг от пръв поглед, френската принцеса Елизабет Валоа, всъщност е обещана за съпруга не нему, а на баща му – испанският монарх Филип II. В отговор Родриго – Маркиз Поза – подканя инфанта за замине за Фландрия и да се бори за освобождението й, като по този начин изпълни дълга си; да заложи на ценности като приятелството и свободата (дуетът „Господи, който си в душите ни“).
Втора картина
В градината край двореца Ескориал, недалеч от манастира „Сан Джусто“, придворните дами и пажът Тебалдо са се скупчили около принцеса Еболи, която пее сарацинска песен – „Песента за булото“. Появява се Елизабет. Маркиз Родриго Поза се доближава до нея и й подава писмо от Карлос. Докато смутената млада жена го чете, Родриго се опитва да отвлече вниманието на Еболи и придворните дами с последни вести от френския двор. След като Елизабет прочита бележката, Поза я моли да се срещне с Дон Карлос („Карлос, единствен наш възлюблен“) преди отпътуването му за Фландрия. Неочакваната поява на Карлос предизвиква у Елизабет буря от чувства. Макар и силно развълнувана, тя, като истинска кралица, успява да се овладее и уверява инфанта, че ще го подкрепи в решението му да замине за Фландрия. Карлос обаче не съумява да се удържи и отново й заговаря за отчаяната си и безнадеждна любов към нея, след което, сломен, се оттегля. Неочаквано се появява станалият доста мнителен напоследък Филип и, съзирайки кралицата сама, в пристъп на неконтролируем гняв изгонва от кралския двор придворната дама графиня Аремберг. Кралицата утешава своята приятелка („Не плачи, приятелко моя“), сбогува се с нея и се оттегля. Филип остава да говори с Родриго. Поза дръзко разкрива на монарха тежкото положение на фламандския народ, обвинява го, че заради него тегне над земите им „на гробищата покоят“ и го моли да бъде по-човечен. Силно впечатлен от смелостта на Родриго, вместо да го накаже, Филип се преструва, че не е чул предизвикателните му думи, но предупреждава маркиза да се пази от Великия инквизитор и се опитва да го превърне в свой довереник, споделяйки с него ужасните си подозрения за отношенията между Дон Карлос и кралицата.
II Действие
Първа картина
Градина в кралския дворец. Нощ. Дон Карлос трепетно очаква срещата, определена му тайно с анонимно послание, мислейки, че ще се срещне с Елизабет. Появява се дама със забулено лице. Карлос се впуска в любовни излияния, без да подозира, че зад воала се крие не кралицата, а влюбената в него Еболи. В мига, в който лунната светлина разкрива истинската самоличност на дамата, Еболи вече е научила за забранената любов, която инфантът изпитва към съпругата на своя баща. Извън себе си от ярост, тя го заплашва да си отмъсти. Неочаквано идва Родриго, който веднага разбира какво се е случило и заплашва Еболи, че ако издаде приятеля му, ще я сполети голямо нещастие („Трепери за себе си, лъжливо дете“). Когато изпълнената с омраза Еболи си отива, Маркиз Поза моли престолонаследника да се довери на приятелството и верността му да предаде всички писма, които е получил от кралицата, за да не бъде предаден.
Втора картина
На големия площад пред катедралата във Валядолид е издигната клада, на която ще бъдат изгорени осъдените на смърт еретици. Отвсякъде се стичат хора, за да присъстват на изпълнението на смъртното наказание. В момента, в който крал Филип понечва да обяви началото на екзекуцията, пристигат група фламандски депутати, начело с Карлос, който моли баща си да го назначи за вицекрал на Фландрия и Брабанте. След отказа на Филип да стори това, както и да помилва осъдените, Дон Карлос изважда шпагата си, твърдо решен да воюва за спасението на фламандския народ от тиранията. Филип заповядва да обезоръжат инфанта, но никой не се осмелява да се доближи до Карлос. Съзрял опасността, заплашваща приятеля му, Маркиз Поза го принуждава да предаде своята шпага. Престолонаследникът е сразен от постъпката на Родриго, когото е считал за свой най-верен приятел. Екзекуцията вече може да продължи и монасите от Инквизицията повеждат осъдените еретици към кладата.
III Действие
Първа картина
Филип II е буден в своя кабинет. Еболи е изпълнила заканата си. Принцесата е откраднала от Елизабет кутията с писмата на Карлос и я е предала на краля. Сега Филип е извън себе си – потънал в размисли за своята самота, за огромната си любов към кралицата, която обаче е несподелена. Кралят, неспособен да се примири с нейната изневяра, си представя сетния си час („Тя никога не ме е обичала“). В кабинета влиза Великият инквизитор, когото Филип е повикал за съвет как да накаже непокорния си син. Инквизиторът предлага Карлос, заедно с маркиз Поза, да бъдат наказани със смърт – като еретици. Кралят обаче вярва в Поза и отказва да последва съвета на стареца. Разгневен, Инквизиторът заплашва монарха с вечно проклятие и напуска кабинета. Малко след това в кралския кабинет влиза Елизабет, за да търси правосъдие: ковчежето й за скъпоценности е откраднато. Тогава Филип й го показва и нарежда на изумената Елизабет да го отвори. След нейния отказ кралят сам отваря ковчежето и й показва неговото съдържание – портретът на Карлос, заедно с неговите писма до нея, и обвинява Елизабет в изневяра. Ужасената кралица губи съзнание. Повикват Еболи да се погрижи за нея. Когато Филип, придружен от Родриго, излиза, горчиво разкайващата се принцеса Еболи признава на кралицата какво е сторила, заслепена от любовта си към Карлос, и я моли за прошка за своето предателство. Елизабет обаче е непреклонна – Еболи ще бъде отпратена в манастир. Съкрушената принцеса горко проклина своята женска суета („О, фатален дар“).
Втора картина
В затворническата килия на Дон Карлос влиза посетител – Родриго. Оказва се, че инфантът напразно го е подозирал в измяна – за да спаси Карлос, маркизът е заявил, че сам той, а не престолонаследникът, е предводител на въстаналите фламандци. Знаейки, че е жертва на Великия инквизитор, Родриго всъщност е дошъл да се сбогува („За мен настъпва последният ден“). И наистина – миг по-късно изстрел от аркебуза го поваля, ранявайки го смъртоносно. Със сетния си дъх Поза умолява Карлос да иде на следващата сутрин в „Сан Джусто“, за да си вземе последно сбогом с Елизабет – бащината му съпруга, и да изпълни докрай започнатото дело – освобождението на Фландрия.
IV Действие
Отново двора на манастира „Сан Джусто“. Елизабет се моли в гробницата на Карл V („Ти, който суетата на света познаваше“) в очакване на Карлос, който ще дойде, за да се прости с нея завинаги. Кралицата си припомня сладостта на първата им среща в гората на Фонтебло и, горчиво оплаквайки погубеното си щастие, жадува единствено за покоя „гробовен“. Когато инфантът пристига, Елизабет му казва, че го е повикала само за да се сбогуват, преди престолонаследникът да замине за Фландрия. Филип, придружаван от Великия инквизитор, ги изненадва точно в момента, в който двамата, съсипани от мъка, си вземат сбогом. Съзирайки Карлос и Елизабет заедно, кралят, в пристъп на ужасен гняв, предава сина си на монасите от Инквизицията, които го убиват.