НОРМА Лирична трагедия в две действия (четири картини) от Винченцо Белини

Лирична трагедия в две действия (четири картини) от Винченцо Белини

Либрето Феличе Романи

 

Диригент ИВАН КОЖУХАРОВ

Режисьор ДАРИНА ГЛАВАНАКОВА – БАКЪРДЖИЕВА

Диригент на хора НЕВЕНА МИХАЙЛОВА

Художник ИВАН САВОВ

Пластика ГАЛИНА КАЛЧЕВА

Концертмайстор ЙОРДАН КОВАЧЕВ

Суфльор ДОРА ФЪРТУНОВА

Субтитри СРЕБРИНА СЛАВОВА

 

Корепетитори: СТАНКА АРГИРОВА – АПОСТОЛОВА, ОЛГА ДИЧЕВА, БИЛЯНА ГЕОРГИЕВА, МАРГАРИТА ПЕТРАНОВА, МИЛЕНА КОЛАРОВА

 

Сътрудници на постановката:

Завеждащ постановъчна част и театърмайстор ИВАН ФЪРТУНОВ

Ръководител художествено осветление КИРИЛ КАРАДИМОВ

Осветители: ТАНЯ СТАВРЕВА, НИНА НЕДЕЛЧЕВА

Ръководител шивашко ателие КИЧКА ГРОЗЕВА

Шивачки КИЧКА ГРОЗЕВА, МАГДА ГАЛЧЕВА, ДИМКА РУСЕВА           

Ръководител гардероб ДИМКА РУСЕВА

Художник-изпълнител РОСЕН РУСЕВ

Коса и грим НАДЕЖДА ТАНЕВА

Художествено озвучаване ВЕСЕЛИН ПЕНЧЕВ

Мултимедия и фотоателие НЕДЯЛКО БАМБЕКОВ

 

 

            Роден на 3 ноември 1801 година в старинния сицилиански град Катания, ВИНЧЕНЦО САЛВАТОРЕ КАРМЕЛО ФРАНЧЕСКО БЕЛИНИ е потомък на семейство с изконни музикални традиции. Още от съвсем крехка възраст Винченцо се проявява като дете-чудо – легендата разказва, че едва 18-месечен той вече можел да изпълни безпогрешно ария на Валентино Фиораванти. Започва да изучава музикална теория на две, на три се учи да свири на пиано и на петгодишна възраст вече свири повече от прилично. Първите си шест музикални произведения Винченцо композира едва 6-годишен. Независимо от достоверността на тези твърдения, безспорен факт е, че Белини израства в музикално семейство и кариерата му като музикант никога не е била под съмнение.

            Първоначално обучаван от своя дядо, през юни 1819 година Белини напуска провинциална Катания, за да продължи обучението си в Неаполитанската консерватория като стипендиант на Общинската управа на родния си град. До 1922 той е в класа на известния тогава композитор и режисьор Николо Зингарели, изучавайки класиците на консерваторията в Неапол и оркестровите произведения на Хайдн и Моцарт. Обичай на Консерваторията е обещаващ студент да бъде представен на широката публика със своя драматична творба: резултатът е първата опера на Белини, „Аделсон и Салвини“ (единствената му комична опера, впрочем), която композира на 24. Относително успешната премиера се състои в театъра на Неаполитанската консерватория. Още същата година, 1925, Белини завършва и следващата си опера, „Бианка и Фернандо“, която пожънва известен успех в Театро Сан Карло, което пък довежда до поръчка от импресариото Барбайя за написване на опера за Ла скала. Третата сценична творба на Белини, „Пиратът“, (1927) е ярък незабавен триумф и именно тя мигом го нарежда сред най-големите италиански композитори. „Пиратът“ поставя и началото на неизменното и ползотворно сътрудничество на Белини с либретиста и поет Феличе Романи, като в същото време и окончателно затвърждава приятелството на композитора с неговия любим тенор Джовани Батиста Рубини, който изпълнява главната роля в „Бианка и Фернандо“.

            Следващите години, от 1827 до 1933, Белини прекарва в Милано, където всички врати са вече отворени за него. Предизвикалата полемика в пресата с новаторския си стил опера „Чужденката“ (1928) е дори по-успешна от „Пиратът“, което позволява на Белини оттук нататък да се издържа единствено от поръчки за опери. Композиторът показва вкус към социалния живот и „дендизъм“, на който Хайнрих Хайне симпатизира в своя литературен портрет на Белини („Флорентински нощи“, 1837).

            Написана за откриването на нов театър в Парма през 1829-а опера „Заира“ претърпява провал в Театро Дукале, но нас ледващата година Венеция приветства неговата „Монтеки и Капулети“ (една доста свободна трактовка на Шекспировата драма „Ромео и Жулиета“), която Белини посвещава на родната си Катания.

            Последвалите 5 години са времето на истинския апогей на Белини, в което той създава най-значимите си творби. През 1931-а композиторът пише „Сомнамбула“ и „Норма“ (и двете изнесени при нечуван успех в Миланската „Скала“). През 1833 и 1834 Белини пътува. Известно време живее в Париж. Именно за Италианския оперен театър във френската столица Винченцо Белини написва своето последно произведение – операта „Пуритани“, по сюжет от роман на Уолтър Скот.

            Белини познава славата приживе и става повече от популярен в цяла Европа. Оперите му неизменно се радват на небивал интерес, а в премиерите им участват най-големите певци на онова време, като Рубини, Тамбурини, Паста, Малибран…

            Триумфът на композитора бива прекъснат от ненавременната му смърт едва 9 месеца след премиерата на „Пуритани“. Напуска Лондон, за да замине за Париж, но така и не успява да завърши пътуването си обратно до Милано… Белини почива на 24 септември 1835 – едва 33-годишен – от остро чревно възпаление в Пюто, близо до Париж, и бива погребан в най-голямото парижко гробище, „Пер Лашез“. През 1876 година останките му биват преместени в катедралата в родната му Катания.

 

История на създаването

            След бурния успех на „Сомнамбула“ Белини е в търсене на сюжет за нова опера. Запознава се с трагедията на Александър Суме „Норма, или Детеубийството“ и, впечатлен, незабавно възлага на опитния Феличе Романи (автор на повече от 100 оперни текста) да напише либретото на „Норма“. Талантливият Романи успява да вплете в органична връзка словото с изикванията на епохата „белканто“. Операта „Норма“ се ражда в Блевио, до езерото Лаго ди Комо, където Винченцо Белини е поканен във вилата на най-добрата певица на времето – Джудита Паста, бъдещата изпълнителка на главната роля (малко преди това тя е изпяла Амина в „Сомнамбула“). Заедно с предания либретист Романи тя окуражава композитора в неговата работа. Белини завършва операта в необикновено кратък срок – едва за четири месеца.

            „За огромно учудване, най-очакваното събитие на сезона в Милано се провали шумно в нощта на Св. Стефан“, пише Белини на своя биограф Флорино. Затова пък второто представление е истински фурор. „Норма“ се сдобива с напълно полагащото й се изклучително признание навсякъде в Италия.

            „Норма“ е най-ценното, най-завършеното и с най-висока художествена стойност оперно произведение на Винченцо Белини. Това е операта, в която най-ярко е изявен италианският стил, познат под името „белканто“.

            Тази опера се определя като апотеоз на красивото пеене и необикновено съчетание на лирика и трагика – от неземната молитва „Каста Дива“ до финалния терцет на първо действие. „Всички страсти са моделирани чрез пеенето“, пише композиторът Рихард Вагнер, „без да бъдат ощетени от грандиозния характер на операта. Възхищава ме богатата мелодична инвенция около истинските страсти. Партитурата, съчинена от гений, говори със сърцето“.

 

СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА

26 декември 1831 година

Милано, Ла Скала

В главните роли: Джудита Паста, Джулия Гризи, Доменико Донцели

 

ПЪРВО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

Варна, август 1972 година

В главните роли:

Мария Бохачек, Лилия Дудрева, Тодор Костов

Диригент: Недялко Недялков

Режисьор: Михаил Хаджимишев

 

 

Действащи лица:

Полионе, римски проконсул в Галия

Оровезо, Вожд на Друидите

Норма, дъщеря на Оровезо, Велика жрица на келтите

Адалджиза, жрица на идола Ирминсул

Клотилда, приятелка на Норма

Флавио, центурион, приятел на Полионе

Жреци и жрици, галски воини, римски войници, стражи.

Действието се развива в покорената от Римската империя Галия.

 

 

Съдържание:

Първо действие

               Свещената гора на друидите в завзетата от Рим Галия. Тъмна нощ. Между дърветата, ту появявайки се, ту изчезвайки, блуждаят огньове. Постепенно те се приближават и ето че под тържествените звуци на военен марш се движи шествие: начело е колона от воини, следвани от облечени в бели одежди и мантии друиди.

               Светлината на факлите осветява стените на храма и свещения Ирминсул – издълбана от цял ствол на дъб статуя на бог Ирмин. В подножието на идола има жертвеник.

               Върховният жрец Оровезо отправя молба към боговете да вдъхновят прорицателката на друидите Норма и чрез нейните уста да възвестят дългоочаквания мир и благословената воля на безсмъртните, призовавайки галите към мъст, към победна война срещу ненавистните римляни.

               Скоро изгрява луната и настава часът на извършването на великия обред – жътвата на имела. Обръщайки се към събралите се, Оровезо заповядва на всички да се отдалечат и да се върнат назад, докато не чуят звъна на свещения щит.

               Гората опустява… Прокрадвайки се между дърветата и озъртайки се, се появява римският проконсул Полионе и неговият другар Флавио. Те са успели да проникнат в забраненото за чуждоземци светилище, с което всеки един миг рискуват живота си… Възползвайки се от уединението, Полионе признава на своя приятел, че е разлюбил дъщерята на Вожда на друидите, могъщата жрица Норма, която заради него е престъпила закона на своята вяра и, нарушавайки обета си за целомъдрие, го е дарила с двама синове. Мисълта за отмъщението на Норма не го напуска ни денем, ни нощем, но новата му страст към младата Аладжиза, довела го сега тук, е тъй безумна, че в нейно име е готов на всичко…

               Обливайки със сребриста светлина гората и околните, покрити с дървета хълмове, в небето се издига луната; в далечината се носи зловещият екот на призивния звън… Римляните мигом се скриват.

               От всички страни на поляната се стичат друиди. Обградена от жрици, се появява Норма. Увенчана с венец от върбинка, със златен сърп в ръка, величествена и прекрасна, тя тържествено се възкачва на жертвения камък и застива неподвижно. Луната сияе в пълния си блясък, озарявайки одухотвореното лице на опитната жрица.

               Вярвайки в щастието с любимия и страстния стремеж да го спаси, отстоявайки мира, или под угрозата на ревността и това възлюбленият да охладнее към нея, прозвучават пророчествата… Но надеждата, вечно обитаваща човешкото сърце, побеждава: волята на всемогъщите богове налага на Норма да запази мира. В знак на изпълнение на тяхната повеля Норма срязва със златния сърп клонките имел.

               Обредът е завършен. В опустялата гора в подножието на Ирминсул в скръбет порив се е склонила самотна женска фигура. Това е Адалджиза. Тя умолява боговете да я спасят от престъпната й любов към римлянина, да я избавят от страстта, с която сама тя повече не е в състояние да се бори. Завърналият се Полионе заварва молещата се девойка обляна в сълзи. Прелъстително и нежно й говори той за своята любов, за това колко щастливи ще бъдат те двамата в Рим, където по спешност го отзовават. Покорена от страстната настойчивост и пламенните увещания на любимия, Адалджиза се съгласява да избяга с него.

               Като преследвана лъвица се втурва Норма в покоите си. Мъка, страшна, безпощадна мъка се е стоварила върху й: Рим срочно призовава своя проконсул да се завърне в родината, и Полионе бърза тайно да напусне Галия, изоставяйки своите любима и деца на произвола на съдбата.

               Гняв, страст, отчаяние – ураган от чувства, преливащи едно в друго, превръщат всемогъщата жрица в мъчително страдаща жена. В отчаяние се хвърля тя към своите деца и миг по-късно, трепереща от ужас, ги отблъсква от себе си: даже малчуганите сега са се превърнали за нея в източник на болка!... Вярната Клотилда, по молба на майката, отвежда децата.

               Вратите рязко се разтварят, широко и в рамката им се появява Адалджиза. Тя е в паника. Не смеейки да се доближи, девойката застива в нерешителност. От изражението на лицето и треперещата ръка на влязлата Норма се убеждава, че това младо същество е дошло да потърси от нея закрила и утеха.

               На колене пред по-възрастната жрица Адалджиза се разкайва за своя смъртен грях, упреква се за своето ужасно престъпление: тя се е влюбила… тя се е влюбила във врага, в римлянина… Един Бог знае как се е борила с тези чувства, но силите й са се пресъхнали… Омагьосана от страст, тя се е съгласила да избяга с него, завинаги изоставяйки храма и своята родина!...

               Бушуващите у девойката чувства и терзания са близки и понятни на Норма: та нали именно така и тя, престъпвайки своята клетва, измени на всичко свято заради любовта си към чужденец?!

               Забравяйки собственото си страдание, тя е готова да помогне на чуждата любов, готова е да прости на каещата се и даже да я освободи от обета й за безбрачие… но кой е той? Влиза Полионе, и с наивна гордост Адалджиза го посочва…

               С поглед, по-страшен от мълния, го приковава Норма: назад, презрени! Предател, изоставящ собствените си деца, не е достоен за нищо друго, освен за проклятия!

               С ужас узнава Адалджиза страшната тайна. Не, по-добре смърт, по-добре вечни мъчения, отколкото да отнеме от деца техния баща! Никога не би станала даже неволна причина благородната Норма да страда!

               Звънът на свещения щит призовава жрицата в храма.

 

Второ действие

               В покоите на своята майка, на ложе, покрито с меча кожа, спят децата. Безшумно със свещник в ръка се появява Норма. Бледа и изнурена, изтерзана от лоши мисли, се привежда тя над спящите. Тревоги за децата не й дават покой: тук ги грози наказание, в Рим – робство… Роби на мащеха – нима има нещо по-ужасно от това?! В отчаянието си Норма решава да отнеме живота им. Грабва кинжал, безжалостно го вдига над главите на спящите си синове… но силите й изменят и, изкрещявайки, тя в ужас отстъпва назад.

               Уплашените малчугани се събуждат. Здраво стискайки ги в обятията си, Норма ридае. Великото чувство на майчината любов взема връх над оскърбеното женско самолюбие.

               Призовавайки Адалджиза, Норма благославя брака й с Полионе и й поверява своите деца: от този момент нататък Адалджиза е длъжна да замени тяхната истинска майка… Не богатство, не знатност – единствено любов и свобода проси Норма за своите синове…

               Мъртвешки хлад навява на девойката пълното отрицание в думите на Норма… Не смеейки да приеме страшната жертва, Адалджиза се заклева да върне на Норма любовта на Полионе, а на децата – техния баща.

               Тя решително се отправя към стана на римляните, надявайки се с молби да смекчи сърцето на Полионе и, пробуждайки у него чувство на дълг и угризения на съвестта да възкреси любовта му към Норма.

               Пустинно място, обкръжено от пропасти и пещери. В далечината студено проблясва езеро. Мостът, преминаващ над него, едва се вижда в мъглата.

               Тук, близо до стана на римляните, са се спотаили галските воини. Те чакат сигнал да нападнат проконсула Полионе.

               Появява се Оровезо. Той носи лоши вести: от името на боговете Норма е отказала да даде своята благословия на заговора… всички трябва да се разотидат, да потулят, макар и за известно време, своите чувства и жажда за мъст.

               Храмът на друидите в свещената гора. На фона на сивите каменни блокове, от които са съградени неговите стени, безпомощен и самотен изглежда крехкият силует на жена, агонизираща в мъчително очакване. Това е Норма. С надежда и отчаяние, томително дълго очаква тя завръщането на Адалджиза.

               Влязлата Клотилда казва на Норма, че девойката вече се е върнала, но – уви!... Молбите ѝ не са трогнали сърцето на Полионе… Точно обратното, прелестната в своята скръб Адалджиза му се е сторила още по-желана и той се е заклел да я похити, пък било то и от самия храм!

               Гневът сякаш възкресява Норма. Сурова и плашеща жрица, трижди удря тя брнзовия щит със свещения меч, призовавайки към мъст. От всички страни бежешком се стичат към нея воини и друиди. От висотата на жертвения олтар Норма ги зове на битка – на Рим е обявена война!

               Въодушевени от дългоочакваната вест, смели бардове запяват песен, ликуващият воински хор я подема. От далечината се носят викове и шум от борба. Бегом влиза ужасената Клотилда: свещеният храм е поруган. Латинският воин е нахлул там и се е опитал да похити Адалджиза! Заловили са го… Влачат го насам… Ето го!

               Въоръжена сстража води вързания проконсул. На осквернител на храма, по закона на друидите, се полага смърт.

               Опивайки се от сладостта на отмъщението, Норма тържествува… Отмествайки от лицето си своя воал, тя неочаквано се появява пред погледа на Полионе и иска да принесе пленника в жертва на боговете. „Ето я нашата жертва! Аз ще го убия!“ – възкликва тя. Проблясва острие… Кръвожадната тълпа замира във възторг… Но вцепенената от страх и жалост Норма не е в състояние да забие кинжала… Тя приканва да ги оставят насаме – така трябва!

               Насаме с Полионе, отново обзета от страст, Норма му обещава живот и свобода в замяна на любов… Презрително мълчи Полионе в отговор. Доведената до изстъпление жена го заплашва да отнеме живота на децата, да изгори на кладата Адалджиза!...

               Стоически непоколебим остава гордият римлянин: мъжествено и непреклонно е готов той да приеме смъртта…

               Отново призовавайки народа, Норма заповядва да бъде разпалена кладата… Решението е взето: в жертва на боговете на нея ще се възкачи истинската виновница за всички беди! Ропот на недоумение преминава развълнувано през тълпата: коя е тя?

               Никакви чувства нямат власт вече, в този тежък час, над отново възродилата дух: „Тя е – Норма!“ – с истинско величие провъзгласява жрицата.

               Все по-ярко се разгарят кървавочервените пламъци на кладата. Покайвайки се на всеослушание, пред изкуплението на смъртта, Норма поверява на Оровезо своите синове: те, невинните, не бива да страдат заради греха на своята майка…

               Яростно бушува огънят… от глава до пети загърната в черно покривало, Норма тържествено пристъпва в кладата. С нова сила избухва страстта в гордото сърце на римлянина; потресен от благородството и силата на духа на Норма, Полионе я последва… В живота и в смъртта, в любовта и в страданието завинаги ги събира всепоглъщащият огън.