ТРУБАДУР Опера в четири действия от ДЖУЗЕПЕ ВЕРДИ

Опера в четири действия от ДЖУЗЕПЕ ВЕРДИ

Либрето Салваторе Камарано

По едноименната драма на Антонио Гарсия Гутиерес

 

Диригент-постановчик ИВАН КОЖУХАРОВ

Режисура, сценография и костюми ИВАН САВОВ

Диригент на хора НЕВЕНА МИХАЙЛОВА

Пластика ГАЛИНА КАЛЧЕВА

Концертмайстор ВАНЯ ЗЛАТЕВА

Асистент-режисьор ДАРИНА ГЛАВАНАКОВА

Суфльор ДОРА ФЪРТУНОВА

Субтитри СРЕБРИНА СЛАВОВА

 

Корепетитори:

СТАНКА АРГИРОВА – АПОСТОЛОВА, РАЙНА ПОПОВА, ОЛГА ДИЧЕВА, БИЛЯНА ГЕОРГИЕВА – КИНЧЕВА, МИЛЕНА КОЛАРОВА

 

Сътрудници на постановката:

Завеждащ постановъчна част и театърмайстор ИВАН ФЪРТУНОВ

Ръководител художествено осветление КИРИЛ КАРАДИМОВ

Осветители ТАНЯ СТАВРЕВА, НИНА НЕДЕЛЧЕВА

Ръководител шивашко ателие КИЧКА ГРОЗЕВА

Шивачки КИЧКА ГРОЗЕВА, МАГДА ГАЛЧЕВА

Ръководител гардероб ИВАНКА СТАНКОВА

Коса и грим НАДЕЖДА ТАНЕВА

Художествено озвучаване ВЕСЕЛИН ПЕНЧЕВ

Мултимедия и фотоателие НЕДЯЛКО БАМБЕКОВ

Маркетинг и продажби ВИОЛЕТА ГУДЖЕВА

Графичен дизайн, реклама и връзки с обществеността ЯНИТА ВОДЕНИЧАРОВА

 

ИСТОРИЯ НА СЪЗДАВАНЕТО

            След постановката на „Риголето“ Верди се връща в Бусето, за да работи над нова опера. Пиесата, която композиторът избира, е „Трубадур“ – дебют на младия испански драматург Антонио Гарсия Гутиерес. Още преди да напише „Риголето“, Верди насочва вниманието на либретиста Салваторе Камарано към тази романтична драма, „богата на идеи и силни усещания“ (2 януари 1850), която може да послужи за основа на оперно либрето.

            В драмата на Гутиерес историческите събития (първите въстания на испанските градове в началото на XV век) представляват общия фон, върху който се развива измислената, заплетена интрига. Основните участници в нея са циганката Азучена, откраднала детето на граф ди Луна, за да отмъсти за смъртта на своята майка; синовете на графа – Манрико, възпитан от Азучена, и младият граф ди Луна – врагове, които не подозират за кръвната връзка по между си; Леонора, любимата на Манрико, към чиято ръка се домогва неговият брат. Дуелът, отвличането от манастира, битките и накрая смъртта на всички положителни герои – тези трагични образи, невероятни ситуации, както и целият мрачно-протестен тон в пиесата я доближават до романтичните драми на Виктор Юго.

            „Хората казват, че операта е мрачна и в нея има прекалено много смърт… Какво още има в него?...“ (29 януари 1853). В тези горчиви думи оттеква и разочарование от потушената революция през 1848 година, от гибелта на италианските патриоти и смъртта на близките хора.

            Както и в по-ранните си опери, в „Трубадур“ Верди не се стреми към пресъздаване на историческата обсстановка. Всички събития, които стават на сцената, за него са само повод да песъздаде ярко и дълбоко душевната драма на действащите лица. И той постига това с цялата сила на зрялото дарование.

            В творчеството на Верди „Трубадур“ стои най-близо до оперите, написани по сюжети на Юго. Същият мрачен колорит, резки контрасти и романтично бунтарство, както в ранната му опера „Ернани“ (1843). Същите черти, съчетани с изостреното внимание към характеристиките на действащите лица сродяват „Трубадур“ стои най-близо до оперите, написани по сюжети на Юго. Същият мрачен колорит, резки контрасти и романтично бунтарство, както в ранната му опера „Ернани“ (1843). Същите черти, съчетани с изостреното внимание към характерите на действащите лица сродяват „Трубадур“ с „Риголето“. По музикално-драматичната си цялост, „Трубадур“ отстъпва на своя близък предшественик, но го превъзхожда по неизчерпаемото мелодично богатство. Мелодиите на тази опера са пълни със страст, гняв, пареща мъка, а понякога – с нежна, възвишена лирика. Именно тези мелодии, пронизани от народопесенни интонации, са завоювали нейната огромна популярност.

            Успехът съпътства „Трубадур“ още от първата постановка (Рим, Театър „Аполо“, 19 януари 1853). Тибър, прелял от коритото си и залял съседните на театъра улици, не спира публиката, жадна да чуе новата опера на Верди. От девет часа сутринта многобройната тълпа обсажда театъра. Спектакълът предизвиква всеобщ възторг. Скоро след това „Трубадур“ е поставен с триумфален успех в Париж, Лондон, Петербург и в други градове на Европа.

            През 1857 година Верди преработва „Трубадур“ за Парижката Гранд опера, където е поставена под името „Le Trouvere“. Съществени изменения в новата редакция са внесени в третото действие, изпълнено с редица балетни сцени, и във финала. Необикновено лаконичната в основната редакция на операта финална сцена (след финалния терцет), във френската редакция е разширена: когато отвеждат Манрико на смърт, отново звучи „Мизерере“ и прощалната мелодия на трубадура.

            Откъси от „Трубадур“ са изпълнени у нас още при първия опит за създаване на оперен театър – през 1891 година, когато на 2 януари се изпълняват фрагменти от различни опери. Изцяло творбата на Верди е поставена през 1914 от Оперната дружба под диригентството на Т. Хаджиев и режисурата на К. Михайлов – Стоян.

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА (ПО АВТОР)

Граф ди Луна, благородник

Леонора, херцогиня

Азучена, циганка

Манрико, трубадур, неин приемен син и роден брат на граф ди Луна

Инес, приятелка на Ленора

Ферандо, началник на графската стража

Руиц, приятел на Манрико

Стар циганин

Вестител

Придворни и прислуга на графа, приближени на Манрико, приятелки на Леонора, монахини, войници, стражи, цигани и циганки.

Действието се развива в Биская и Арагон (Испания) през XV век.

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ – ДУЕЛЪТ

Първа картина

            Преддверие в замъка на граф ди Луна. Наближава полунощ и стражите, уморени и полузаспали, очакват смяната си. За да ги разсъни, старият началник на дворцовата стража Ферандо им разказва една вече забравена история отпреди двайсет години: старият ди Луна имал двама сина – единият е днешният граф, а другият – негов по-малък брат. Веднъж до люлката на по-малкия видели стара циганка. Незабавно я прогонили, но оттогава детето започнало да линее. Всички били сигурни, че е омагьосано. Графът заповядал да заловят циганката и да я изгорят като магьосница. Дъщеря ѝ обаче се заклела да си отмъсти. И го сторила – отвлякла по-малкия син на графа и изчезнала. Търсили детето къде ли не, ала така и не успели да го открият. Най-накрая в пепелта от кладата, на която била изгорена старата циганка, намерили детски кости. Всички решили, че момченцето вероятно е мъртво. Старият граф не можал да преживее загубата на детето си и скоро умрял. На своя смъртен одър той заклел по-големия си син да намери своя брат. Но и той не успял да го открие. Трагичната история започнала да се забравя, останало само поверието, че духът на старата магьосница се е превърнал в кукумявка и често прелита над замъка. Един от слугите на графа се опитал да убие кукумявката, но загинал. Зловещият разказ разтревожва суеверните стражи. Точо в полунощ над замъка прелита кукукмявка. Смъртно уплашени, стражите се скриват.

 

Втора картина

            Градина в дворцовия замък. Придворната дама Леонора с нетърпение очаква срещата с любимия си – трубадура Манрико. Тя разказва на приятелката си Инес как на един турнир поднесла наградата на победителя Манрико. Оттогава двамата се влюбили един в друг. Става късно, а Манрико още го няма. Леонора със съжаление се прибира. В градината се появява граф ди Луна, който е влюбен в красивата девойка и копнее да я направи своя. Внезапно наблизо прозвучава любовната песен на трубадура. Радостната Леонора излиза и се хвърля в обятията на граф ди Луна, когото е взела за своя любим. В светлината на показалата се иззад облаците луна обаче тя съзира Манрико и се отскубва от прегръдките на графа. Девойката моли своя възлюблен да й прости. Граф ди Луна, обзет от безумна ревност, се хвърля срещу неканения гост с извадена шпага. Непознатият рицар също вдига шпагата си. С мъка Леонора разтървава двамата съперници. Те се заклеват да се срещнат отново.

 

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ – ЦИГАНКАТА

Трета картина

            Цигански табор в Бискайските планини. Разсъмва се. Веселите циганки, пеейки, довършват работата си. Вече е време да слязат в полето, за да продадат изработените предмети. Около огъня остават старата циганка Азучена и нейният син – трубадурът Манрико. Азучена е в плен на тъжни спомени. Тя разказва как старият граф ди Луна наредил да изгорят майка й и как тя, за да отмъсти, откраднала сина му. Циганката искала да го изгори, както са сторили с майка й, но направила ужасна грешка – неволно хвърлила в огъня своето собствено дете. Манрико е потресен от току-що чутата история. Младият мъж разбира, че не е син на циганката. Азучена го моли да не взима толкова присърце това. Независимо от всичко тя го обича и винаги ще се грижи за него като за роден син. Сега вече Манрико осъзнава защо е пощадил живота на граф ди Луна при един дуел. Точно когато е трябвало да забие шпагата си в гърдите на поваления граф, като че ли някаква невидима ръка го е спряла. Пристига вестител, изпратен от Руиц, приятел на Манрико, и съобщава, че Леонора се готви да постъпи в манастир. Трубадурът се сбогува с Азучена и бързо тръгва към замъка при своята любима.

 

Четвърта картина

            В двора на манастира. Граф ди Луна е убеден, че в двубоя си с Манрико е убил своя враг и сега, заедно с група приближени, е дошъл в манастира, за да отведе насила Леонора. Скрити в сянката на дърветата, те наблюдават прощаването на девойката с вярната й приятелка Инес. За Ленора е невъзможен щастлив живот без Манрико. Заедно с монахините тя се отправя към олтара, но пред нея внезапно се изправя граф ди Луна. Той й казва, че няма да допусне да стане монахиня – тя трябва да бъде негова жена. Неочаквано пристига и Манрико със своите хора. Извън себе си от щастие, Леонора се спасява в неговата прегръдка. В двубоя графът е обезоръжен, а влюбените избягват.

 

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ – СИНЪТ НА ЦИГАНКАТА

Пета картина

            Военният лагер на граф ди Луна край крепостта Кастелор. Графът е решил с войските си на разсъмване да нападне крепостта, в която се намират Манрико и Леонора. Духът на всички е приповдигнат от сигурната победа. Идват войници, които са заловили подозрително навъртаща се около лагера циганка. Тя – Азучена – обяснява на графа, че е търсила сина си – трубадура Манрико – и моли да я освободят. Ферандо обаче разпознава в нейно лице отдавна търсена престъпница: това е циганката, която е откраднала и изгорила по-малкия брат на графа. Тържествуващ, че най-сетне му се предоставя възможност да отмъсти за брат си, а и да накаже своя най-голям враг, граф ди Луна осъжда заловената старица да умре на кладата.

 

Шеста картина

            Зала в замъка Кастелор. Леонора и Манрико са щастливи – живеят в любов, а надвисналата над тях опасност само ги свързва още по-силно. Всичко вече е готово за тяхната сватба. Трябва единствено да дочакат края на обсадата на крепостта от войските на граф ди Луна. Скоро ще започне бой на живот и смърт; нищо обаче не е в състояние да уплаши Манрико. В залата се втурва разтревоженият Руиц с новината, че Азучена е пленена от неприятеля и ще бъде изгорена на кладата. След като разкрива на Леонора, че пленената и осъдена на смърт от графа възрастна циганка всъщност е негова майка, Манрико вдига на крак своите воини и се впуска в атака на вражеската войска, за да я спаси.

 

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ – НАКАЗАНИЕТО

Седма картина

            Затворническа кула край замъка на граф ди Луна. Воините на Манрико са разбити и сам той е пленен. Руиц е успял да спаси Леонора и сега в непрогледната нощ те се приближават до кулата. Девойката иска да помогне на любимия си да избяга. Руиц се страхува да остави Леонора сама, но тя не се бои – на ръката си носи пръстен, пълен с отрова. Чуват се стъпки и Леонора се скрива. Жаждата за мъст е довела тук графа. Той е успял да залови Манрико, ала Леонора е изчезнала. Граф ди Луна заповядва Манрико и циганката да бъдат незабавно изгорени. Внезапно обаче пред него изниква Леонора. Напразни остават опитите й да предизвика великодушието и милосърдието на графа. Той е абсолютно непоколебим в решението си да унищожи своя враг. Тогава отчаяната девойка заявява, че ако графът изпълни молбата й да пощади трубадура, тя ще стане негова жена. Единственото й условие е да ѝ позволи да се прости с Манрико. Граф ди Луна с въодушевление се съгласява и нарежда да пуснат Леонора в затворническата кула. В същото време тя изпива скришом отровата. Младата жена се заклева на графа, че това ще бъде последната й среща с трубадура.

 

Осма картина

            В затвора Манрико се опитва да успокои изтерзаната Азучена. Мъката е помрачила разума на циганката. Само нежността на Манрико ѝ помага да затвори за малко очи. Неочаквано вратата на тъмницата се отваря и вътре се втурва Леонора. Тя пада в обятията на своя възлюблен и радостно му съобщава, че е спасен. Щастието заразява и него. Но за кратко – до мига, в който трубадурът си задава въпроса как Леонора е успяла да го спаси. Напразно тя го моли да бяга – Манрико настоява да узнае цената на своето избавление. Убеден в измяната на Леонора, трубадурът горчиво я упреква, че е нарушила своята клетва. Такава свобода той не желае. Отровата постепенно отнема и последните сили на Леонора и Манрико проумява каква всъщност е истината. Влиза графът и вижда мъртвата Леонора в обятията на своя ненавистен съперник. Извън себе си от ярост, ди Луна заповядва Манрико да бъде незабавно екзекутиран на кладата. Когато извеждат трубадура, Азучена се събужда. Напразни остават опитите на циганката да попречи на графа – той тържествуващо сочи на Азучена пламъците, които вече обхващат нещастната жертва. Потресена, циганката изкрещява на граф ди Луна страшната тайна – „Той бе твоят брат!... Аз отмъстих, майко!“…